Ние сме по-палави от преди пет години

Ние сме по-палави от преди пет години
Ние сме по-палави от преди пет години
Anonim

Не мислех, че един ден ще се оплаквам от безпокойството на хората, но сега този момент дойде. Случайно съм майка за втори път и трябва да го оставя, това състояние ми позволи да открия интересен и доста тъжен феномен. Аз също бях бременна преди пет години, така че имам спомени как непознати някога се отнасяха към жени с големи кореми.

Няколко познати се оплакаха тогава, че не им дават местата, или по-късно не им помагат да се качват или слизат по стълбите с количката, или едва успяват да стигнат от другата страна, защото шофьорите не би спрял. Слушайки ги, дори не разбрах на коя друга планета живея, защото никога не съм изпитвал каквото и да е неудобство в градския транспорт.

shutterstock 37792024
shutterstock 37792024

Единственото нещо, с което имах затруднения, беше пресичането на зебрата с бебешка количка, шофьорите наистина не спираха, когато ме виждаха да скулптурирам там. Имаше и момент, в който някой на многолентовия път спря и безумно ми махна да пресека, но разбира се, другите караха със сто в другите платна.

Връщайки се към градския транспорт, никога не съм предполагал, че няколко години по-късно ще засиля лагера на оплакващите се жени. Но сега всичко е наистина различно, отколкото беше преди пет години. Тъй като зимата продължи дълго, палтото, което покриваше корема ми, се смъкна едва преди няколко седмици. Дълго време не можех да преценя дали бременността ми вече е видима пред непознати. Това, което се случи един ден, засили тази несигурност в мен, защото макар и не сутрин, следобед вече си личеше, че съм родилка. Една сутрин на трамвайната спирка до мен застана мъж около четирийсетте и ме измери подобаващо. Да, определено имах чувството, че той видя, че съм бременна. Няколко минути по-късно той скочи на отварящата се врата пред мен и седна на последното празно място на няколко сантиметра от мен. Бях изненадан, но се убедих, че може би той просто ме е помислил за пълничка.

След това в същия ден на път за вкъщи попаднах в доста неприятна ситуация. Пак бяхме много, стоях. Една леля слиза от близката седалка. На седалката до него приятелката му ми казва да седна. При това четиридесетгодишна жена довежда като светкавица двете си деца на начална училищна възраст и ги кара да седнат. Обръща ми гръб. Добре, помислих си, нека децата седнат.

Но старата дама започна да му се кара шумно, защо не ми дава мястото, не вижда ли, че съм бременна? Защо, не е носила децата в корема си? А той вече беше скочил и, като продължаваше шумно речта си, ме бутна към мястото си, за да седна веднага, а и въобще що за свят е, че един осемдесет и четири годишен трябва да отстъпи мястото си. Опитах се да го успокоя, казах му да остане, аз ще спра, така или иначе скоро ще сляза, но той не ми позволи. Добре, че наистина трябваше да чакам само 5 минути и слязох, защото беше много неудобно.

Или е бременна, или е напълняла
Или е бременна, или е напълняла

След няколко седмици дойде пролетта, палтото се смъкна и всеки можеше ясно да види какво става. Въпреки това нищо не се е променило. В автобуса и метрото хората особено държат на местата си, просто не им хрумва да сменят с жена с голям корем. Дори ако трябва да стоя толкова близо (неволно), че главите им да са почти в корема ми. Те предпочитат да четат съсредоточено или да използват мобилни телефони, но, разбира се, се оглеждат крадешком. Трамваят е интересен, поне този, с който аз пътувам, е малко по-хуманен, защото е по-често да те забележат и да ти кажат да седнеш.

Най-лошото се случи преди няколко дни. Трябваше да взема автобуса с нашето малко куче и раница на гърба. Всички места в автобуса бяха заети. Сред седящите има млади хора, стари хора, хора с татуировки и обикновени хора. На никого не му хрумна, че може да не е достатъчно безопасно една бъдеща майка да маневрира, застанала на стълбите с една ръка и раница. Когато някой стана да слезе, аз се зарадвах, но от другата страна скочи младо момче, така че дори нямах възможност да седна на свободното място. Чаках така около 10 минути. почти освирквах. Разбира се, съпругът ми ме измъчваше у дома защо не помолих някой да ми даде мястото си, но тогава беше толкова унизително и гадно чувство, че дори не си помислих да говоря с тези хора, камо ли да ги молим за нещо.

Наистина ли е неразбираемо, че една бременна жена не иска да седи от мързел или подобни привилегии, а по-скоро поради умора или безопасност? Винаги се страхувам, че когато спирам внезапно, някой ще падне върху мен или ще ме удари с лакът в корема и тогава кой ще ми се извини?

Наистина ли светът се е променил толкова много? Или просто имах голям късмет преди пет години?

Препоръчано: