Наистина ли имаме възможност да се променим? Можете ли сами да промените съдбата на света? Имате ли шанс срещу цената? Какво е необходимо, за да превърнем индивидуалните избори в колективни решения? Могат ли тези въпроси да се задават в един танцов театър? Можем да кажем само „да“на последния въпрос
Цветни, весели дъвки се търкалят на сцената, в началото само една или две. Те дори изчезват по време на акробатичното соло на танцьора, изглеждат като прости играчки. Дори не забелязваме, че танцьорката е разпространила странното семе, нито кога се излюпва. Изглежда като детска шега, но с нея вече можете да направите другите нещастни. Жертвите безполезно се отърсват от клеймото, дъвката скоро покрива всичко като колективна лудост. Първоначалният източник на удоволствие става неконтролируем, трябва да дъвчете, вече не можете да го изплюете, можете само да се задушите. Оказа се, че обещанието за Едем е ад.
Представлението Tünet Együttes Voks не е ново произведение – то получи наградата Lábán Rudolf като най-доброто танцово представление за 2012 г. – въпреки това публиката сяда отново и отново, за да вземе свои собствени решения като част от продукцията, наречена интерактивна политически танцов театър. Няма измъкване, с помощта на джаджа всеки зрител трябва да гласува и да поеме отговорност за вота си, като централният дисплей показва кой избира: танц от травматичните събития от Втората световна война или новините от 1938 г. -1944 се чува в тъмното.
Приливът е в разгара си
Прието е да се говори за външната политика на режима на Хорти като за един вид дрейф, според който променливата политика на Унгария по онова време понякога възпрепятства, а понякога засилва течението, което тласка страната в обятията на Нацистка Германия. Теорията за ускоряващата се река е отлична възможност да оставим незасегнат въпроса за отговорността на индивида: какво може да направи една капка вода или греда в лицето на все по-силното течение? Но методът може да е познат, когато става дума за глобално затопляне или устойчиво развитие.
Произведението, режисирано от Réka Szabó, задава същия въпрос на микро ниво. Можем да наблюдаваме разпадането на едно идилично семейство и малка общност, тяхната безпомощност и слабост пред все по-нарастващата агресия. Режисьорът гради представлението върху поредица от обикновени, малки стъпки. За решения, които все още могат да бъдат оправдани, които все още се вписват и дори не забелязваме кога прекрачваме границата, когато наистина се движим неудържимо към бедствието.
Отговорност на зрителя
На публиката със сигурност би й било по-лесно, ако можеше да наблюдава този процес отгоре, от една страна, защото представянето на танцьорите би заслужавало това само по себе си, а от друга страна, като външен наблюдател, ще им е по-лесно да преценят. Режисьорската концепция обаче не позволява на зрителите да придобият историческа перспектива от пространствената дистанция. Никой не може да остане аутсайдер с машина за гласуване в ръка. Не защото решението му би повлияло на събитието, а защото той може да реши дали иска да види какво се случва в дълбините или по-скоро да чуе как всичко се е появило в разгара на пресата. Зрителите могат индивидуално да тестват собствените си граници, какво друго се вписва, какво могат да гледат и какво се случва, когато извърнат глава, защото е по-добре да слушат официалното обяснение, вместо реалността. Какво ще се случи накрая не зависи от индивида, тъй като машината за гласуване сумира гласовете. Мнозинството решава и всеки може да изпита разочароващата безпомощност на колективното решение, бавността на тълпата. Въпреки че не иска да вижда агонията на танцьорката, ако другите решат да го направят, той също трябва да я гледа. Иска да го направи, но не може, вече няма средства да убеди мнозинството. Периодът на малките решения обаче също е краен за него, когато бруталността на диктатурата и войната стават неконтролируеми в пиесата, зрителят също губи възможността да се промени. Той натиска ключа за известно време, но след това трябва да признае, че това не е място, където може да избегне конфронтация. Няма щастлив край, само разяждащата мисъл, проектирана в нашето време: могат ли настоящите драматични процеси - политически или такива, засягащи природната среда - все още да бъдат обърнати?
